(Young Mother and Her Children, Paul Delaroche) Казвайте да“ В културите,

(Young Mother and Her Children, Paul Delaroche)

Казвайте „ да “

В културите, незасегнати от модернизацията, доста постоянно следим стоическо отношение към живота и вдъхновяваща липса на самосъжаление. Подобен мироглед към момента откриваме в общества, които ни наподобяват извънредно лимитирани по отношение на наличните благоприятни условия за избор на метод на битие. В богатите общества се получава тъкмо противоположното – адско обилие от неодобрение. Оказва се, че колкото по-богати са хората, толкоз повече неодобрение може да се чака. Богатите постоянно се оплакват: обслужването в хотелите било лошо; личният състав бил небрежен или непрекъснато болен. Оплакват се от самолетите, от чиновниците в кол-центровете, от таксиметровите компании. Всъщност благосъстоянието, наподобява, основава повече учредения за недоволство, евентуално тъй като усилва броя на покупко-продажбите в живота на индивида и по този начин усилва опцията нещата да не се случват по упования метод. А когато нещата са оставени простички, има по-малко провали. Богатството поражда още и арогантна липса на самообладание: „ Защо би трябвало да очаквам, щом си заплащам? “

Приятелят ми Джон Лойд, продуцент на редица телевизионни поредици, записва в последно време едно събитие измежду по-заможните хора – канене на посетители за вечеря, – което той дефинира като досадна композиция от недоволство и хвалене. Оплакване от какво ли не – от камериерката в швейцарския ски курорт, от неприятното отношение в първа класа, от преподавателя по британски в „ Итън “, тъй като не е на нужното равнище. Събрани в един изключително провокиращ нов вид на циврене, тези две неприятни феномени носят заряда на типично английския негативизъм.

Безгрижният родител би трябвало да заобикаля непременно и двете. Детското мрънкане е огледалният облик на родителското мрънкане. Когато ни чуват да се оплакваме от всякакви неща, децата вземат решение, че е нещо обикновено, и също го вършат (безсилието е другата причина, както към този момент видяхме). Всъщност ние ги насърчаваме да хленчат и да се оплакват, като непрекъснато ги разпитваме за мнението им по всякакви въпроси: „ Добре ли прекара? “, „ Забавно ли беше? “, „ Хубава ли е книгата? “, „ Как ти се стори филмът? “, „ Как беше в учебно заведение? “. Древните китайци са наричали това „ разграничаващ разум “ – изкуственото опълчване на положителни против неприятни неща. Този „ разграничаващ разум “ е в действителност метод да превърнем децата в потребители, тъй като консуматорите са най-големите мрънкачи, постоянно подготвени да изстрелят недоволства към омбудсманите, каквото и да са те, и постоянно подготвени да купуват все по-добри артикули. Да живееш чрез избора си на артикули и услуги, е в действителност привеждане на правилото на неудоволствието в деяние. Не-консуматорът е човек, който основава и знае, че всички неща са равностойни. Той е прояснен, има „ не-разграничаващ “ разум и не се оплаква за нищо. Има бодър философски светоглед, мелодичен с епиграмата на Епикур:

„ Да бъдеш богат, значи не да имаш доста, а да искаш малко. “

Многото стремежи несъмнено пораждат неодобрение. Да имаш някаква бледа, нереална визия какви са нещата, вместо да ги приемаш такива, каквито са, основава чувство за незадоволеност. Нека да се радваме на личната си уникалност, на личната си различност, на личната си нестандартност.

Джон Стюарт Мил, самичък артикул на огромните упоритости на своя татко – Джеймс Мил (последовател на Джеръми Бентъм, измислил злокобния „ паноптикон “), – бил последовател на концепцията за елементарен живот и в реалност инициирал траялата през ХIХ век полемика върху творчеството на Русо. В „ За свободата “ Мил написа: „ Висшата полезност на простотата на живота, обезсилващият и деморализиращ резултат от пречките и лицемерието на изкуственото общество са хрумвания, които са представлявали част от култивирания разум, откогато Русо е писал... “

Трябва да поемем лична отговорност. Това е разликата сред свободата и хленченето. Вземете мъдрите думи на Мил за възпитанието, оставено от мнозина във властта на външни фактори: Ако държавното управление реши да изиска положително обучение за всяко дете, това би икономисало доста компликации. Добре би било да се даде право на родителите сами да избират къде и по какъв начин да се образоват децата им, а страната да се задоволи със подпомагане при заплащането на учебните такси за децата от по-бедните прослойки и с поемането на всички разходи за тези, за които няма кой да заплати. Недоволството, с право ориентирано против държавното учебно заведение, не се отнася до налагането на наложително обучение от страна на страната, а до ангажираността й да направлява образованието, което е нещо изцяло друго... Общовалидното държавно обучение е просто средство за моделиране на хората до цялостното им уеднаквяване... това постанова абсолютизъм над мозъка и над тялото като естествено разследване.

Защо е нужно страната да упражнява толкоз огромен надзор над държавното обучение? Защо не остави учителите на мира? Мил е прав – малко родители ще бъдат недоволни, в случай че им дадат ваучери за образование, годни за всички учебни заведения. Ние протестираме против идеологическия надзор.

Свикнали сме да недоволстваме от учебните заведения, без значение дали са частни или държавни. Роптаенето от определеното за детето ни частно учебно заведение е образец за въпросната композиция от недоволство и хвалене в нейния най-абсурден вид. Негодуването от учебните заведения по принцип е неуместно, тъй като има голям брой налични други възможности, в това число образование у дома или образование в групи. На каквото си постелеш, на такова ще легнеш, а в случай че не ти харесва, откажи се.

Същото важи и за децата. Не сме длъжни да имаме деца. Сами избираме да станем родители. Има хиляди други способи да изживеем живота си. Като се стараем да не се оплакваме, даваме добър образец на децата си и с помощта на нашия опит те научават, че в случай че човек е неудовлетворен от някоя обстановка, напълно в негова власт е да промени както самата обстановка, по този начин и отношението си към нея. Затова, вместо да хленчите и да се оплаквате, мечтаейки нещата някак да се трансформират, приемете съвета ми и се научете да казвате „ да! “ на децата си. Тази напълно простичка концепция ми подсказа Джон Лойд. Той споделя, че най-накрая е осъзнал какъв брой доста е мамил децата си: от първите дни, когато е намирал мотиви да се забави в офиса до късно, смятайки го за по-приемливия вид, вместо да се изправи лице в лице със скимтящото бебе и тоталния безпорядък вкъщи, до времето, когато е почнал да изпада в див яд, в случай че някое от към този момент поотрасналите му деца го прекъсне по време на телефонен диалог. Забелязал съм сходна податливост и у себе си – от време на време седнал съм вторачен в компютърния екран, а детето идва в кабинета и ме моли да играем някаква игра: „ Ще си поиграем ли на трактора Тед? “ Придавайки си значимост, въздишам и откликвам с нещо от рода на: „ Сега работя “, или се сопвам (което е още по-лошо): „ Не виждаш ли, че работя! “ Известно време детето упорства за внимание и след това се предава. А аз още веднъж се втренчвам в екрана и се запитвам дали следенето на рейтинга на последната ми книга в действителност е значима работа. Дали не може да бъде оставено за пет минути? След като мислил над тези въпроси, Лойд решил да стартира да споделя „ да “ на децата си, когато желаят нещо от него, без значение дали приказва по телефона, или е ангажиран с нещо друго. Осъзнал, че дразнещото им държание и повтарящите се до погнуса въпроси са самобитен опит за отплата на неналичието на задоволително обич. И към този момент без терзания затварял телефона и отивал да поиграе с децата си.

Не основава ли всичко това повече работа за безгрижния родител? Всъщност не. Петте минути развлечение могат да създадат детето доста щастливо, а несъмнено биха били наслаждение и за самия родител. В последна сметка ще имате задоволително време да работите и да гледате в монитора, когато децата пораснат и стартират да се интересуват по-малко от вас. Радвайте им се, до момента в който са още дребни.

Джон акцентира още, че да кажеш „ да “ може да се преглежда като самобитна инвестиция от страна на безгрижния родител. Свикнете ли да казвате „ да “ за известно време (например за една-две години), децата сами ще спрат да желаят това от вас. Вашето „ да “ ще им даде чувство за сигурност и в един миг те към този момент няма да имат потребност да изпитват любовта ви и да упорстват непрестанно за нея.

Нека назовем този способ „ тактика на Лойд за щастливо и лишено от напрежение родителстване “. Ето какво съставлява тя:

Независимо какво мислим ние, станали към този момент родители (и изпитали на гърба си типичните за родителството трудности), да бъдеш родител е в действителност чудесна опция да живееш свободно цялостен живот. Много е просто. Давайте на децата си всичко, което желаят, когато и да го изискат и незабавно щом го изискат. Ако знаят, че когато и да е на денонощието и по всякаква причина, даже и най-маловажната, ще разполагат с цялото ви внимание, колкото и необикновено да ви се коства, те ще стопират да упорстват за него. Това ви дава опция да се отпуснете и да се занимавате с нещата, които постоянно сте считали за по-важни.

Стратегията на Лойд е сходна с концепциите в книгата на Лидлоф: в случай че задоволително дълго прегръщате детето, когато е малко, по-късно то самичко ще ви остави на мира:

След като детето получи толкоз физическа непосредственост, колкото му е нужна, тази нужда понижава до такава степен, че и бебето, и растящото дете, и възрастният по-късно търсят зареждащата й мощ единствено в моменти на стрес, с които не са способни да се оправят сами. Постепенно тези моменти стават все по-редки, а самостоятелността нараства със скорост и размери, изумителни за всеки, който познава единствено деца на цивилизацията, незнаещи що е прегръдка.

Човекът, който се грижи за бебето – без значение дали е майката, бащата или някой родственик, – не се суети към него и не се старае да го забавлява, само че е постоянно разполагаем:

При йекуана грижите на майката и на всеки, ангажиран с развъждането на децата, са лишени от напрежение и се съчетават с доста други занимания, само че с нищо не лимитират наличието на пълзящия любопитко. Майката не стопира да готви и да си прави работата, изключение вършат единствено случаите, когато детето се нуждае от цялото й внимание. Тя не го сграбчва в прегръдките си, а по своя спокоен метод му дава свободата да бъде до нея или го прикрепва с една ръка на хълбока си, в случай че е в придвижване.

Лидлоф стига и по-далеч в насърчаването на родителската бездейност:

Не тя търси другарство и не тя дава мотиви за непосредственост, с изключение на по въздържан метод. Бебето я търси и й демонстрира с държанието си какво желае. То е дейната, тя – пасивната страна в техните взаимоотношения. То единствено идва при нея, с цел да заспи, когато е изтощено, и с цел да бъде нахранено, когато е гладно. То опознава необятния свят с нейната поддръжка и знае, че постоянно може да разчита на нея, даже когато е надалеч.

Безгрижният родител би трябвало да реализира естетика сред двете на пръв взор разнообразни настройки – „ нищо-не-правене “ и казване на „ да “. Оставете децата да дойдат при вас по лична воля, само че дойдат ли, бъдете разполагаем и се постарайте да не ги залъгвате с празни обещания. Така ще си осигурите доста време, което да посветите на личните си занимания, каквито и да са те, а детето през цялото време ще се научи на автономия и ще свикне с чувството, че е обичано. Нека бъде обичано, само че дано бъде и свободно. Спестете си усърдието! Отговорните родители са пасивни родители.

Харесва ми какво споделя моята другарка Хедър на своето нахалстващо дете: „ Ще спреш ли да ме тероризираш? “ Да бъдеш „ тероризиран “ от децата си – това е следствието от незадоволителното родителско наличие. Нашето не-съзерцателно общество ни втълпява, че би трябвало да сме дейни родители, и ние се щураме по всички страни и работим, а след това, когато фактически видим децата си, се изпречваме пред очите им и се опитваме да бъдем същински дейни. За родителите несъмнено ще е по-разумно да провеждат нещата по този начин, че през първите три години от живота на детето и двамата да са си допустимо повече у дома, а около тях непрекъснато да има помощници – родственици, съседи или бавачка, в случай че средствата разрешават. Колкото повече хора има в близост, толкоз по-весело. Това облекчава товара на самотната майка, като се има поради, че никой в никакъв случай не е очаквал от майката да прави всичко сама. Щура концепция! През тези първи години е по-добре човек да разполага с повече време, в сравнение с с повече пари. По-късно се освобождава задоволително време за печелене на пари.

От: „ Безгрижният родител “ (Защо при развъждането на децата по-малко значи повече), Том Ходжкинсън, изд. „ Сиела “, 2015 година
Картина: Young Mother and Her Children, by Paul Delaroche; chinaoilpaintinggallery